…В един от хитовете на американската група 5FDP, наречен „Wash it all away” се пее приблизително следното:
„Целият този хаос и цялата тази лъжа – ненавиждам ги”,
„Аз издъхвам, всичко съм освинил – ще може ли някой да измие всичко това?”,
„Аз се отказах от обществото, от семейството…от демокрацията…от медиите…от морала, плюя на това, което мислите за мен”. И още: „Done with all your hypocrisy” („С цялото ви лицемерие е свършено”).
Песента, в която лирическият герой отхвърля всеобщото лицемерие, излиза на пазара през 2015 г. Точно преди необичайните избори през 2016 г., резултат и последствие от които стана драматичният и не напълно успешен за сега опит на „великото общество” да се очисти от лицемерието, „да измие всичко това”. Простодушието встъпи в борба с приличието на национално ниво. А това, което в Щатите е с национален мащаб, извън тях се превръща в глобална тенденция.
Сега, след като Холивуд, следвайки Вашингтон, пристъпи към сеансите на разобличението, разсипвайки собствения си респект като хартиен дом, трендът се превърна в мегатренд.
(Между другото по отношение на Холивуд: На английски думата „лицемер” звучи като „хипокрит”, „hypocrite” — е дума с гръцки произход, означавала първоначално „актьор”.
Строфата „Done with all your hypocrisy” („С цялото ви лицемерие е свършено”) в този контекст звучи и като пророчество, и като присъда, и като девиз на новата епоха.
Хората масово и все по-често правят странен избор. Виждането на политическия ландшафт като че ли за пръв път се наблюдава навсякъде на запад. Недоверието към всичко обичайно нараства. Привичното се възприема за фалшиво, неистинско. Непривичното обнадеждава. Нормалният човек губи своята популярност, тя отива при чудака.
Лицемерието е порицавано, но за да бъде изследвано е необходимо, както при изследванията на всички порицавани и при това широко практикувани неща като войната, изневярата, преяждането, да се разгледа въпросът извън нравствените координати.
Двойните стандарти, лъжливата набожност, двуличието, тройните стандарти, политическата коректност, пропагандата, ласкателството, лукавството са широко разпространени не само в политиката. Социумът е устойчив, ако всички негови елементи имат общ език – езикът, на който е удобно да се лъже. При това не само другите, но и себе си.
Езикът на лицемерието е изтъкан от иносказания (израз, съдържащ скрит смисъл), недоизказаности, евфемизми (двойна реч), загадки, метафори, магически формулировки, методите на табуто и словоблудството, клишетата, запомнящите се фрази, двусмисленостите и прикачването на етикети. Той служи като материал за индустрията на популярните изкуства и политическото програмиране, а така също и за общуване на битово ниво и даже за мълчанието.
Да се говори едно, да се мисли друго, да се прави трето като че ли е лошо, но по друг начин почти при никого не се получава.
Лицемерието в рационалната парадигма на западната цивилизация е неизбежно по две причини:
· Първо, самата структура на речта, поне на свързаната, „разумна” реч е твърде линейна, твърде формална, за да отразява пълноценно така наречената реалност. Хегел правилно твърдял, че непротиворечивото твърдение не може да бъде истинно.
Това, което ни се струва логично, винаги повече или по-малко е неистинно. Езикът – това е двумерно пространство, всички изразни средства, цялото „богатство и многообразие” на който се свеждат в действителност до безчислени повторения в разни мащаби и на разни теми на най-простата, образуваща смисъл двойка - „да”/”не”. Този превключвател на всяка дума и всяко словосъчетание – от молбата да подадеш горчицата, до „Братя Карамазови” и теорията за суперструните – щрака хиляди пъти на ден в милиарди глави. Но колкото и да щрака, той не може да натъпче негабаритния многомерен свят в плоското човешко мислене.
Повсеместното и може да се каже необуздано прилагане на двоичните кодове (да/не, 0/1, +/-, бог/човек, ангел/демон, републиканец/демократ, истина/лъжа и т.н.) работи добре. Но да работи не означава да бъде истина. Поради това даже по време на редки пристъпи на остра правдивост, хората говорят не съвсем това, което е в действителност – „изречената мисъл е лъжа”.
· Втората причина за господстването на хипокритите е още по-дълбока. Да се престориш на такъв, какъвто не си, да скриеш своите намерения – това е най-важната технология на биологичното оцеляване. Без това в дивата природа е невъзможно нито нападението, нито скриването. Хората са наследили инстинкта за преструване от дивите си предци и силно са го развили.
В културите на всички народи има два основни типа герои – боец и хитрец. Хитроумният Одисей е не по-малко почитан от могъщия и храбър Ахил. Одисей разбира се също е войн. Той е и храбър, и силен, но все пак главните му черти са ловкост, красноречие, хитрост. Враговете не се разбягват щом го видят, както става при появата на Ахил. И не той, а Ахил убива великия Хектор. Но Одисей, за разлика от Ахил, оцелява и с чест се прибира у дома си. А и бива удостоен от Омир с персонална поема, тъй като неговите подвизи не са така еднообразни, както тези на Ахил, а приключенията му са интересни и увлекателни. Шутът, Трикстерът[1], хитрецът, лъжецът, играчът – са централни персонажи и в художествените произведения, и в реалните исторически събития.
Заблуждаващите движения са основен трик на футболиста и боксьора. Военната хитрост е главното оръжие на пълководеца. Коварството е доблестта на шпионина. Вероломството[2] – незабранен начин на борбата за власт.
Човек по-усърдно изисква правдивостта и прозрачността от другите, отколкото от себе си – естествено желание да разоръжи съперника, а сам да остане въоръжен. Конкуриращите се групи за влияние изискват една от друга пределна и често пъти неосъществима откритост, стимулирайки ръста на иновации в сферата на прикриване на истината. Най-честните потъват в дълбокия и тъмен интернет. Останалите усъвършенстват майсторството си пред всички. Повсеместното увлечение по прозрачността издигна качеството на лицемерието на невиждана по-рано висота.
Като цяло лицемерието е отвратително, ефективно и неизбежно. Но хипокритските дискурси, езиците, на които лъжат, метафорите на лицемерие, периодично остаряват. От честото повторение маскировъчните фрази се обезценяват, несъответствията и несъвпаденията започват да се натрапват.
За съхраняване на статуквото се изразходват все повече (и с по-малка ефикасност) условия, обяснения, многословие и паузи. Възниква необходимост от опростяване, предизвикващо още по-разрушителни риторични бури и приливи на демагогия.
Етичните схеми се размиват. „Аз никога не съм разбирал кое е било неправилно, а кое – правилно”, пее Муди от групата 5FDP.
Общественият договор, написан на разпадащия се политически език, започва малко по малко да губи сила. Основните положения на този договор, написани със златни букви, стават скучни и ненавистни. А това, което е било свенливо написано в него с дребен, почти нечитаем шрифт, което с общото съгласие е било премахнато в препратките и приложенията, започва изведнъж да интересува всички, и някой, който пръв вниква в тях, възкликва: „Ние сме излъгани!”
Клетвата на хипокрита, дори върху Библията, дори и във Facebook, няма да убеди никого. Лишените от общ език различни социални групи се обособяват, за да създадат свой „правдив” диалект. Започва смесване на езици, турбулентност, продължаваща до тогава, докато в спорове и сблъсъци обществото не стигне до отчаяние и смирение с някаква нова полуистина, с реформираното и „подобрено” лицемерие.
Именно такава фаза на непоносимост към фалша, към смесването на езиците, към разочарованията като норма, преживяват днес някои западни нации.
Кризата на лицемерието – именно така може да се нарече тази съвкупност от странности в наши дни.
Очевидно това не е само въпрос на семантиката, не е просто филологичен или чисто комуникативен проблем. Това е едно от проявленията на технологичните, демографските и възможно климатичните промени.
Интересно и опасно време. Разпадът на смисловите конструкции освобождава огромно количество социална енергия. Ще успее ли западният свят да разсее нейното изобилие посредством виртуални игри, сериали за насилие, спортни състезания, икономически балони, рап батъли[3] и рок концерти, електорални шоута, локални войни и телевизионни новини. Кой знае?
Известни са примери за достигане от страна на цивилизациите на опасната граница на сложността. По-нататък следвал или крах, или спасителна симплификация на системата.
Възможно най-сложният демократически-олигархичен организъм на древната Римска република в един момент станал твърде сложен и започнал да произвежда хаос, вместо ред. След братята Гракхи, след Сулпиция, след метежи и граждански войни на власт идват Сула, после Цезар и накрая Октавиан, които фактически постепенно унищожават републиката. На нейно място възниква империята. Императорите не наричали себе си царе, не желаейки да оскърбят републиката, но те били такива.И това обновено лицемерие продължило с още няколко века живота на римския свят.
Буквално всички институти на републиканския Рим са служили на една единствена главна цел – да не допуснат връщането на царете. Страхът от узурпиране на властта заставил римляните да създават все по-рафинирана система за сдържане и противовес и те толкова се увлекли по това, че се объркали в собствената си „цветуща сложност”, от която се наложило да се избавят с помощта на простия имперски вертикал. Царете се върнали.
Възможно е и утре, от „целия този хаос и цялата тази лъжа”, шокираните тълпи да бъдат изведени от силна ръка. Царят на Запада, основателят на цифровата диктатура, вождът с полу-изкуствен интелект вече да е предсказан от пророчески комикси. Защо пък да не се сбъднат тези комикси? Това също е вариант.
„Аз чакам някого, който да изчисти всичко това”, — пее 5FDP. Пее Америка.
[1] Хитрецът (Trickster) като архетип в аналитичната психология на Юнг олицетворява психологическите качества, въплътени в образа на културен герой, който е умен и забавен, но повече или по-малко лишен от морални задръжки и в разрез с общоприетите норми често прибягва до хитрости и измами, за да постигне целите си. Trickster в буквален превод от английски е мошеник, измамник, но в положителния смисъл на думата негодник. Като архетип по определение и в контекста на българската културна традиция е по-правилно да се каже хитрец или дори забавен чудак, който постъпва по необичаен за всички останали начин.
[2] Поведение, характерно с неспазване на обещанията, на клетвите, чрез лъжа, предателство, коварство.
[3] Рап батъл —състезание между двама изпълнители в жанра рап с помощта на специални рими. В класическия смисъл на понятието рап-батъл се разбира словесен двубой между рап-изпълнители; в по-широк смисъл сблъсъкът может да бъде между различен брой опоненти, а участниците не е задължително да имат отношение към рап-културата.
