Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.07.2011 08:21 - Одрин - широката порта на Турция
Автор: skribezium Категория: Туризъм   
Прочетен: 4472 Коментари: 1 Гласове:
7

Последна промяна: 17.07.2011 08:36


          Посрещаме изгрева на главен път Е-80.
           Всъщност днес сме част от трафика на вечния път Лондон – Калкута. 
           Ще бъдем на него за кратко – само за около двеста километра и  няколко часа. Но е хубаво, когато тази мисъл те близне - това си е част от въображаемото пътуване на човека и всеки не може да бъде Марко Поло или Пол Люка. Защото целта ни е друго вечно място – близкият Одрин, Едирне.

          Екскурзовода прави пространна утринна историческа атака върху сънливите ни възприятия и а-ха да влезем в битка за устояване на предварителната програма на пътуването. Но вече сме на границата и само след малко пред погледите ни заблестяват островърхите послания към небесните владения.

          Влизаме в Одрин, древният Адрианопол, днешният Едирне, градът на три реки, идващи от България, градът между три държави, градът кратка столица  на Османската империя (1369-1453). Одрин е забързан град и в същото време с характерно източно спокойствие, град на множество фонтани, красиви градини и паркове, цъфтящи алеи, ята от гълъби.
         
Преминаваме почти през цялата му територия, за да отидем на Тавуксу сокак, където е българската църква „Свети Георги”, строена в 1880 година.  В прашния и мърляв квартал тя е открояващо се свежо кътче. Веднага ни наобикалят уличните търговци с всевъзможните разноцветни, разнородни и почти винаги ненужни дрънкулки (усещаш това едва, когато го купиш). Посреща ни Мария -жената, която е отдала себе си и семейството на храма, въздигнат  от развалините от стотици хора и организации. Скромен, но много близък в иконните си изображения с най-големия асеновградски храм със същото име. Пред църквата се събират няколко от малкото останали тук българи и започваме раздумка.

        Тръгваме от махала „Барутлук”, но преди това някой написа в препълнената книга  на храма:”Благодарим Ви, че пазите нашата вяра. Група от Асеновград. 25.06.2011 г.”,  а още малко преди това група арменци от Пловдив и Калифорния са изразили възхищение от родолюбивото поддържане на храма.

        Отиваме на другото българско място – църквата  „Св. Константин и Елена”,  на  срещуположната страна на града, край Марица, която тук е Мерич. Построена в 1869 година от Уста Костадин Казака. Историята и е свързана с благоволението на султан Абдул Азис, по-късно с множество иманярски набези, опожаряване, разграбване през 80-те години на ХХ век и с опасност да бъде иззета от турската държава. Но през 2008 г. само за шест месеца „Св. Св. Константин и Елена” е пресъздадена  в автентичния й вид и на 14 септември, на Кръстовден над квартала „Киришхане” и Одрин се разнася камбанния звън на православното присъствие. Днес виждаме 69  икони възстановени от снимки правени през 30-те години на миналия век. А двора е разкошен оазис – рози, кипариси, зрееща  джанка, беседки, пейки, бликаща вода. Някои, които знаят това пристъпят из двора тихо и вглъбени –този двор преди време е бил гробище на загиналите  български войници. Когато  научавам това упреквам невежеството си и оставям човека, който ми го каза на спокойствие, за да изрази своите чувства. Снимаме  всичко, което сме видели, запечатваме за себе си съприкосновението с едно голямо възстановително и патриотично дело, не ни се излиза от перфектния двор.

           И отново на път.

          Към мемориалния комплес на Балканската война и Шукрю паша. Хълмът на някогашния укрепен форт, загубил тотално битката с българската армия сега е превърнат в апотеоз на защитниците му и прослава на Шукри паша. По пътя се разминаваме  с множество  хора от цяла Турция. Нашият асеновградски гид, въпреки младостта си е абсолютен ерудит , слушаме го и следваме под прижурящото слънце към крепостта. Потапяме се в битката на нашето най-голямо военно достойнство, когато Одрин пада след решителния пробив на генерал Георги Вазов в утрото на 26 март 1913 година. Един турски офицер записва в дневника си:  „Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятеля стреля с десет... с хиляди снаряди щъкат в Одринската крепост. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене разкопават земята и ръцете, краката и други части се отделят от телата. Глухи ридания се чуват в окопите... Докато Шукри паша не вдигне бели знамена огънят няма да спре.”

        Не ме впечатляват показаните фотоси из подземията за жестокостата на българската армия – „А ла гер, ком а ла гер!”

       Напускаме крепостта и района, където още през 1205 година цар Калоян пирува, разгромявайки кръстоносците от IV поход начело с император Балдуин. Напускаме, но не забравяме да кажем на военния караул на днешните ни съюзници „Довиждане, аскер!”, които по същия приветлив начин ни отвръщат. И си мисля за онези малки стъпки, крачки и преходи, които двете страни  и всеки един от нас трябва да продължат да правят, за да успокоим миналото и преминем завинаги в утрешното.

       Икиндия е…14 часът.

       Отново на път под жаркото комшийско слънце.

       Има един алтън в огърлицата на Одрин, който е невъзможно да не видиш. Този шедьовър е джамията „Селимие”. Завършена е в 1575 година (Европа току-що е открила Америка чрез експедицията на Колумб) от големия Мимар Синан – най-забележителният архитект и инженер на Османската империя. И тук е стълпотворение от туристи, снимам две момчета от Корея и влизаме в невероятния архитектурен комплекс. Спазваме всички салтанати на мюсюлманската повеля и се озоваваме в пространство, което излъчва мъдрост, спокойствие, ведрина и съвършенство.

        Какво повече? Всеки трябва да види и сам да усети едно величие, съградено от човека. Само ще допълня -  два часа, поседнал  в джамията „Селимие” може да те зареди перфектно.

        Излизаме.
        Тръгваме да пием ритуално кафе по централната чаршия - кафе, чай, айрян, бира , кой както пожела пихме  пред „Керван сарай”, в бистро „Антик”, хапнахме дюнер и баклава, снимахме се и се майтапихме.

       Оловото в краката ни ставаше все по-тежко. Добре, че небето ни прати няколко капки дъжд. Метнахме се каталясали  на автобуса в 19 часа и хайде обратно – да преминем отново краткия отрязък от пътя Калкута – Лондон.

       На Капъкуле напускаме Република Турция.

       Напускаме светлите сокаци на Одрин и навлизаме в тъмните булеварди на Европейска България.
       Но от наше по-хубаво нема!
       И сме…най-велики!

Одрин-Асеновград

25-26 юни 2011 г.
 
 





Тагове:   Одрин,   edirne,


Гласувай:
7



Спечели и ти от своя блог!
1. анонимен - Очарована съм от пътеписа Ви. По...
18.07.2011 08:43
Очарована съм от пътеписа Ви. Поздравления.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: skribezium
Категория: Туризъм
Прочетен: 2629597
Постинги: 240
Коментари: 2068
Гласове: 23153
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Мисисипи - реката на моето детство
2. Настроение край моята река
3. По следите на Фритилария Понтика
4. По следите на Фритилария Понтика - среща след три години
5. Созопол - спасеният град
6. Край Долнослав в средата на лятото
7. Долнослав в сърцето ми
8. Боговете на Долнослав - част І
9. Асеновград - разходка по пътеките край града
10. Асеновград - сакралният град на България
11. Белинташ - неразгаданото послание
12. Пловдив. Пролет в градините на Шевалас
13. Пловдивски спомен за Папа Йоан Павел ІІ
14. Асеновград - оазис под крепостта
15. Асеновград. Горноводенски манастир "Свети Кирик и Юлита"
16. Филипополско херцогство. Крепостта Скрибенцион и дук Рение дьо Три
17. Долнослав - лунната река
18. Асеновградският Олимп
19. Запознайте се. Аз съм скакалецът Скрибеций ди Джордж
20. Панагюрище - Memory Fuii
21. Нека любовта ми е огнище
22. Есенна пътека
23. Асеновград. Метоха. Последното дихание на една реликва
24. Есенна Чая
25. Римският път от Асенова крепост до река Луковица
26. Когато Пловдив беше Филипопол
27. Живейте в щастливия миг!
28. Един българин по сакралния път Сантяго де Камино
29. Камино дел Рей - най-ужасяващата пътека на света
30. Камино дел Муерте - най-ужасяващия път на земята